Общата тенденция в западните демокрации е ясна. Преминаване към договори за нула часове или временни позиции, намаляване на сигурността на работното място, намаляване на заплатите и освобождаване на конкретни видове работни места от гаранциите за минимална работна заплата. Това се случи и в Европа, например с член 3, параграф 3 от Директивата относно командироването на работници (2016/1234/ЕС), с който работниците в транспортния сектор бяха освободени от минималната работна заплата. В същото време все повече и повече хора в сектора на бялата яка се наемат като външни консултанти с несигурни договори, които са невероятно стресиращи и не оставят сигурност. Защо правим това, защо единственият разговор е фокусиран върху "конкурентоспособността" и ефективността, докато ние се заблуждаваме, че заетостта е висока, но само заради тези ужасни условия на труд и договори? ЕС следва да инвестира повече ресурси в подкрепа на политиките и препоръките, насочени към подобряване на образователния сектор, както и към създаване на по-добри и по-безопасни условия на труд. Но ако процесът на вземане на решения не е само едностранен, т.е. от предприятията към Европейската комисия, без да се включва гласът на по-младите поколения и работници, как може да се осъществи тази промяна?