Имам чувството, че сме се преместили от мисленето на „положителна сума„между поколенията към мислене с „нулева сума“. Паят вече не става по-голям — сега въпросът е: Ще си взема ли парчето от пая, или ще оставя някои за други поколения? Две основни тенденции доведоха до тази промяна във възприемането: Демографските промени и изменението на климата. След две опустошителни световни войни Европа и големи части от света направиха невероятно завръщане през втората половина на 20-ти век: Икономиките се разрастват, иновациите подобряват качеството на живот, глобализацията и свободната търговия превръщат луксозните стоки в достъпни стоки. Обещанието за социална възходяща мобилност между поколенията беше надеждно: „Искам децата ми да го имат по-добре от мен“ беше разумен идеал за работа. Но от 90-те години, изглежда, пайът бавно спира да расте — поне в Европа. Нямам впечатлението, че Millennials и Gen Z са много оптимистични за бъдещето. Нашите общества остаряват, което в крайна сметка ще доведе до срив на системите ни за социално подпомагане. В същото време се насочваме към все по-топъл климат, който ще окаже сериозно въздействие върху бъдещия ни просперитет и безопасност. Защо трябва да плащаме в здравните и пенсионните системи, които не вярваме, че някога ще спечелим от себе си? Доколко сме готови да ограничим собственото си потребление и да правим компромиси с качеството си на живот, за да се борим с изменението на климата? Изгубихме солидарността между поколенията, защото ни липсват достоверни положителни виждания.