Повечето, ако не и всички, поколенията, които са се пенсионирали през последните 50 години в социалните държави, са го направили с печалба: те са плащали по-малко социални осигуровки, отколкото са получавали в пенсионни обезщетения/пенсии. Предишните поколения са компенсирали това чрез непряко плащане: те имат коефициент на плодовитост над коефициента на заместване на поколенията (2,1). Пирамидалната схема, която е нашата социална държава, бавно се подкопава от пенсиите, които са твърде високи. Това беше възможно чрез повишаване на производителността и чрез натрупването на огромни суми публичен дълг. И двата пътя сега изглеждат много по-трудни: Европа вече е заровена под неустойчиви размери както на публичен, така и на частен дълг, а икономическите ѝ резултати постоянно са били лоши. Сред отговорите, които може да се наложи да намерим за тези проблеми, са: Намаляване на всички пречки пред създаването на богатство. Без частни компании да плащат данъци, няма система за социално подпомагане. Стимулиране на иновациите, които водят до намаляване на търсенето на работа: например, роботизация за всички сектори, които са по-малко привлекателни за работниците. — Семейства с деца и работещи родители плащат двойно в системата: те плащат данъци и социални осигуровки и осигуряват следващото поколение работници. Ето защо трябва да преработим всички социални политики, за да гарантираме, че работещите семейства с деца винаги са (ceteris paribus) по-добри от работниците без деца или семейства, които не са родителски труд.